В този ден родилното отделение бе потънало в хаос. Смени се сливаха в едно непрекъснато дежурство, лекарите едва намираха време да поемат дъх. Доктор Артьом Лавров, опитен акушер, току-що бе излязъл след сложна операция, когато от динамика прозвуча:

— Стая шеста, спешно раждане. Състоянието нестабилно.

Той уморно прокара ръка по лицето си, облече новата престилка и се втурна към родилния блок. Обичайно повикване, такива имаше десетки. Но щом влезе — светът сякаш замръзна.

На леглото, бледа и със сълзи в очите, лежеше тя.

Марина. Тази, която бе част от живота му цели седем години, с която мечтаеше за бъдеще — и тази, която някога просто изчезна, оставяйки само кратко съобщение: „Така ще е по-добре“.

Сега тя лежеше пред него, стиснала чаршафа, опитвайки се да диша между контракциите.

— Ти?.. — прошепна тя, едва повдигайки глава. — Артьом?..

Той замръзна. Устните му побеляват, но гласът остана спокоен:

— Аз съм твоят лекар. Всичко ще е наред.

Изпитание от съдбата
Раждането бе тежко. Кръвното скачаше, показателите на бебето падаха. Артьом даваше кратки, уверени инструкции, но сърцето му биеше така, сякаш ще изскочи от гърдите му.

Всяко нейно движение, всяка нейна викове — сякаш отекваха в собствената му душа. Той се бореше за живота на майката и детето, не позволявайки си да мисли за това коя е била тя за него преди.

Минутите се точеха като часове. И най-накрая въздухът проряза първият плач на новороденото. Стаята въздъхна. Артьом подхвана бебето, но изведнъж побледня.

На крошечното рамо на детето имаше бенка — малко петънце, точно като неговото. На същото място.

Откровение
Той погледна Марина. Гласът му трепереше:

— Това… моето дете ли е?

Тя затвори очи, сълзите се стичаха по слепоочията ѝ.

— Не исках да разбереш така… — прошепна тя. — Страхувах се.

— От какво? — попита той тихо.

— От теб. От твоята обсесия към работата. Живееше за болницата, статиите, конференциите. Помислих, че детето ще разруши всичко, за което се бориш. Че ще избереш медицината, а не нас.

Артьом се приближи. Ръцете му все още трепереха след операцията, но сега просто взе нейната длан.

— Не разбра едно, Марина — каза тихо той. — Целият ми живот е да спасявам чужди животи. Но вие… вие сте единствените, които бих искал да спася за себе си.

Ново начало
Бебето спеше, притиснато към одеялото. В стаята цареше тишина, само апаратите щракаха в такт с дишането му. Артьом гледаше малкото, а в гърдите му се издигаше чувство, което не можеше да се опише с думи.

Страх, болка, любов — всичко се слее в едно.

Тази нощ в родилната стая се роди не само нов живот.
Роди се и втора възможност.

И може би за първи път от години Артьом разбра: някои срещи съдбата праща не за да наранява, а за да напомни, че никога не е късно да започнеш отначало.