Кафене в центъра на Спрингхил дишаше утринната топлина. Звън на чаши, аромат на прясно изпечено кафе, лек гъмж на разговори — обичайна симфония за началото на деня.

Клеър се промъкваше между масите с поднос — уморена, но съсредоточена. Обичаше тези часове, когато градът едва се събуждаше, а слънцето през витражите обливаше стените с кехлибарена светлина.

Тя почти не забелязваше новите лица — докато зад гърба ѝ не прозвуча нисък, уверeн глас:
— Маса за един, моля.

Мъж в скъп тъмносин костюм, със сребрист косъм и внимателен поглед. Нещо в него ѝ се струваше познато, но избягващо — като мелодия от детството, която не можеш да си спомниш докрай.

Клеър го поведе до прозореца, прие поръчката — кафе, омлет, тост — и се оттегли. Но погледът му остана в нея, като отпечатък на въздуха.

Когато се върна с кафето, той вадеше карта от портфейла си. За секунда под лампата блесна малка, избеляла снимка с изкривени краища.

Клеър застина. Това беше лицето, което тя познаваше най-добре на света.

Майка ѝ.
Млада, усмихната, без следа от умора.

Подносът ѝ потрепери в ръцете. Сърцето ѝ спря.

Тя се приближи.
— Простете… — гласът ѝ трепереше. — Може ли да задам въпрос?

Мъжът вдигна очи.
— Разбира се.

— Защо… — преглътна, сочейки портфейла — защо снимката на майка ми е във вашия портфейл?

Тишината се проточи.
Той бавно отвори портфейла, погледна снимката, сякаш я вижда за първи път след много години.
— Вашата… майка?

— Евелин Морган, — прошепна Клеър. — Тя почина преди три години.

Мъжът побледня. Пръстите му стиснаха ръба на масата.
— Евелин… — повтори тихо. — Аз… някога я обичах. Много.

— А после я оставихте, — прошепна Клеър.

Той кимна.
— Бях на двадесет тогава. Баща ми каза: избери — семейството или тя. Избрах не сърцето. И съжалявам за това цял живот.

Клеър спусна очи.
— Тя никога не говореше лошо за вас. Само… че аз съм нейното щастие.

Той я гледаше като чудо.
— На колко години си?

— Двадесет и четири.

Той затвори очи. Рамките му потрепериха.
— Тя беше бременна…

Клеър кимна.

Той извади носна кърпа от джоба, избърса сълзите и тихо каза:
— Тридесет години носих тази снимка. Единственото, което ми остана от нея.

Тя го гледаше — и изведнъж разбра: чертите на лицето му, погледът, дори движенията на ръцете — всичко в него беше отзвук на онази любов, за която майка ѝ мълчеше.

— Може би… — започна колебливо тя, — просто да обядваме? Без обещания. Без обяснения.

Той се усмихна през сълзи.
— По една чаша наведнъж.

Три седмици по-късно седяха в същата кабина. Той разказваше как е живял в сянката на успеха и съжаленията. Тя — за майка си, която умееше да се радва дори в трудни дни.

Един ден той каза:
— Не мога да върна миналото. Но, ако позволиш… искам да бъда до теб. Така, както ти желаеш.

Клеър мълча дълго, после кимна.
— Ще започнем с кафе.

Година по-късно

Над вратата на малкото кафене висеше нова табела:
«Градината на Евелин»

Вътре миришеше на розмарин и прясно изпечен хляб. На стената висеше голяма снимка на майка ѝ — усмихната, жива, сякаш отново тук.

Александър стоеше до Клеър, наблюдавайки първите посетители.
— Горд съм с теб, — тихо каза той.

Клеър извади от престилката старо писмо.
— Намерих това в готварската книга на майка ми. Датата — на рождения ми ден.

Той разтваря листа.

Моята скъпа Клеър,

*Един ден ще разбереш истината. Просто помни: той ме обичаше. Истински.

Животът е дълъг, а сърцата умеят да прощават.*

С любов, мама.

Ръцете на Александър потрепериха. Притисна писмото към гърдите си.
Клеър го прегърна и прошепна:
— Добре дошъл у дома, татко.

И за първи път от тридесет години той заплака — не от болка, а защото животът им даде втори шанс.