В онзи ден един мъж намери насред гората малка ранена горила. Лежеше върху влажната трева, едва дишаше, а дълбока рана прорязваше крака ѝ. Той не можа да я подмине. С нежност я загърна в палтото си и я отнесе у дома.

Седмици наред я обгрижваше с преданост. Сменяше превръзките, хранеше я с биберон, държеше я близо до огъня, за да не изстине, и ѝ говореше с топъл глас — сякаш беше собствената му дъщеря.

В началото горилата трепереше от страх, но малко по малко започна да му се доверява. Само за няколко месеца се превърна в силно животно, с дълбок и добър поглед. Между тях се роди връзка, която нищо не можеше да разруши.

Но законът беше ясен — отглеждането на диви животни у дома беше забранено. Един ден съседите забелязаха през прозореца голямата фигура на горилата и сигнализираха властите.

На следващата сутрин пристигнаха служители от агенцията за защита на животните. Мъжът ги молеше през сълзи да не я отнемат, уверяваше ги, че тя никога не би наранила никого. Но решението вече беше взето.

Горилата беше отведена, а домът му остана пуст. Ден след ден той седеше срещу празната клетка, галеше старото въже, с което тя обичаше да играе, и тихо плачеше.

Минаха години. Горилата беше настанена в зоопарк, където бързо свикна. Пазачите се удивляваха на нейната интелигентност и спокойствие — не проявяваше агресия, само дълбоко любопитство към хората, сякаш търсеше някого.

През това време на мъжа му поставиха диагноза — мозъчен тумор. Лекарите му дадоха само няколко седмици живот. Едва говореше и ходеше, но една мисъл му даваше сили — искаше да види приятелката си още веднъж.

Историята трогна цялата общност и зоопаркът реши да изпълни последното му желание.

В деня на срещата го докараха на носилка, загърнат с одеяло. Едва дишаше, но по лицето му имаше тиха усмивка. Работниците отвориха вратата на заграждението и внимателно го приближиха. Горилата седеше с гръб към тях, спокойна.

Щом чу слаб звук, тя бавно обърна глава. Застина за миг, гледайки го невярващо. После започна да върви към него — бавно, стъпка по стъпка — докато всички наоколо затаиха дъх.

Пазачите бяха готови за всичко: бяха минали години, никой не знаеше дали ще го познае.

И тогава се случи нещо, което никой не очакваше. Горилата коленичи до носилката, докосна ръката му, издаде дълбок, нисък звук… и го прегърна.

Държеше го внимателно, без сила, сякаш се страхуваше да не го нарани. Очите ѝ заблестяха, дишането ѝ се ускори, а от гърлото ѝ се изтръгна тих, тъжен стон — почти като плач.

Мъжът вдигна ръка и погали главата ѝ. Усмихна се слабо.

Никой не успя да сдържи сълзите си. Горилата остана до него, леко се поклащаше, издавайки ниски звуци, сякаш му говореше на своя език.

След няколко минути старецът затвори очи и дишането му спря.

Горилата не помръдна. Стоеше там, в мълчание, пазейки своя приятел. А когато най-накрая дойдоха да го отнесат, тя ги гледаше тъжно, сякаш разбираше, че току-що е изгубила единствения човек, който някога я е обичал като равна.