Ранната утрин в Карпатските подножия бе тиха и мистична. Мъглата все още се извиваше между високите борове, а река Черемош бучеше след нощната буря. Лесничият Елиас Новак, мъж около петдесетте с уморено, но добро лице, вървеше по горската пътека, проверявайки дали паднали дървета не са блокирали пътищата. Въздухът ухаеше на влажна земя и смола, а под краката му калта хлъцкаше.

Докато минаваше покрай старото речно корито, чу странен звук — като тихо стенание. Не беше човешки плач, но и не съвсем животински. Елиас спря и се заслуша. През мъглата се долавяше слаб, изпълнен с мъка звук. Той проби през храстите и излезе до голямо локва — и видя кон.

Див, изтощен, с корема в калта. Неговата нога беше затисната под масивен ствол, повален от бурята. Животното трепереше, очите му блестяха от сълзи и страх. С всяка опит да се освободи, дървото го притискаше още по-силно. Елиас замръзна. Пред него стоеше същество, което обикновено избягва хората — горд карпатски кон, потомък на дивите табуни. Но сега то го гледаше като последна надежда.

— Спокойно, момиче… спокойно — тихо промълви той, опитвайки се да говори колкото се може по-нежно.

Подходи, свали якето си и го постави върху муцуната ѝ, за да не рита. Вдигна клон и се опита да повдигне тежкия ствол — но той дори не мръдна. Тогава побягна към колата за въже и лост. Минутите се точеха като вечност.

Когато се върна, конят почти не помръдна — дишането му беше хрипаво, очите полузатворени. Елиас стисна устни, вкара лоста под дървото и започна да дърпа. Ръцете му трепереха, жилите се опънаха. Калта хлъцкаше под ботушите, потта се стичаше по лицето. След третия опит стволът се помръдна. Конят потрепери, но пак падна. Тогава Елиас се промъкна по-близо, обвърза дървото с въже, закрепи го за бронята на колата и включи предавка.

Моторът ревна — дървото най-накрая се помръдна. Той се втурна към животното и освободи крака му. На кожата имаше дълбока рана, но костта беше непокътната. Елиас извади аптечка, проми раната и я превърза. През цялото време конят не се съпротивляваше — сякаш разбираше, че го спасява. Когато приключи, тя вдигна глава и тихо ръмжа — почти човешко благодарно „ржане“.

Елиас остана с нея до вечерта. Носеше ѝ вода от реката, гонише мухи, говореше тихо, като на стар приятел. Когато слънцето залезе зад планината, конят внимателно стана. Направи няколко крачки и внезапно спря. Погледна го дълго и проникновено. Подлезе по-близо и притисна муцуната си към рамото му. Елиас замръзна — усети топлото ѝ дишане и внезапно разбра: това не е просто животно. Това е душа, благодарна за спасението.

На следващия ден се върна на същото място, за да се убеди, че тя е тръгнала. Но конят го нямаше. Само следи от копита водеха към реката.

Измина седмица. Елиас почти беше забравил случая, когато през нощта избухна пожар в гората. Светкавица удари сух бор, а пламъкът бързо се разпространи по вятъра. Лесничият излезе пръв — с фенер и радиостанция. Вятърът носеше дим, клони пукаха. Той се опитваше да изведе животните, но самият той попадна в капан: дърво падна и затвори пътеката.

И изведнъж, през дима, се чу познато ръмжене. През огъня, сякаш от самата тъмнина, се появи същият кон. Гривата му бе покрита с пепел, очите блестяха от горещината. Той силно фръкна и потича към просеката. Елиас, кашляйки, тръгна след него. Конят тичаше спокойно, оглеждайки се назад — сякаш го водеше.

Така те излязоха от огненото пръстено — право към ручея, където бе безопасно. Когато пожарникарите пристигнаха, Елиас стоеше до водата, а до него — неговата спасителка.

По-късно той се опита да я намери. Попита пастири, обиколи полета, постави камери — но никога повече не я видя. Само понякога, нощем, далече, чуваше тихо ръмжене и виждаше силует на хълма — горд кон, блестящ в лунната светлина.

И всеки път си мислеше:
«Понякога благодарността не е в думите. Тя е в дела, които не могат да се обяснят.»