Тя влезе в магазина, подпирайки се на старата си тояга.
Всяка стъпка ѝ причиняваше болка в гърба, но тя не беше свикнала да отстъпва — макар да беше на деветдесет, живеенето самостоятелно за нея беше въпрос на чест.

С крака, скърцащи по студените плочки, тя се движеше бавно между рафтовете. На главата ѝ — избелял шал, в ръката — списък с покупки, написан несръчно.
Хляб, малко масло, мляко. Най-простите неща. Всичко — за последната пенсия.

Тя вдигаше продуктите, дълго гледаше цените, после тихо въздъхваше и ги връщаше обратно.
Лицето ѝ излъчваше умора, очите ѝ — смирение.
Свикнала беше с самотата, свикнала беше, че никой не забелязва старите хора.

Тълпата около нея се раздвижваше — кошници блъскаха, някой спореше пред витрината, друг говореше силно по телефона.
Никой не забеляза, че тя се спъна.

Тоягата ѝ се изплъзна от ръката.
Крехкото ѝ тяло се поклати — и падна.

— Ах… Господи… — тихо възкликна тя, когато болката прониза крака ѝ.

За миг някой от клиентите се обърна. После отвърна поглед.
Някой се усмихна. Друг просто мина покрай нея, сякаш беше част от пода.

Бабата опита да се изправи. Подпря се на ръце, облегна се на коляното си — и отново рухна.
Пръстите ѝ трепереха. Устните ѝ тихо шепнеха — молитва или молба, никой не можеше да разбере.

— Помогнете… — едва чуваемо прошепна тя.

Но никой не се приближи.
Един младеж извади телефона си и започна да снима. „Контент“, — усмихна се той, натискайки рекорд.

Старушката пълзеше към изхода. Бавно, като се държеше за пода. Тоягата тупкаше до нея като метроном.
Всяко нейно движение изискваше отчаяно усилие.
А около нея хората просто се отдръпваха. Някой отвръщаше поглед, друг се правеше, че бърза.

Тя мислеше само за едно — да стигне. По някакъв начин.

И изведнъж пред нея се появиха малки розови маратонки.
Бабата вдигна поглед — пред нея стоеше момиченце на около пет години, с плюшено мече в ръка.

Момиченцето се спусна на клек и тихо попита:

— Бабо… боли ли ви? Защо плачете?

Старушката не отговори веднага — комът засядаше в гърлото ѝ.
Тя само кимна и опита да се усмихне.

— Къде е майка ти, мила? — прошепна тя.

— Там, — каза момиченцето и без колебание взе ръката на бабата. — Не се страхувайте. Ще ви помогна.

Майката на детето забеляза сцената и се приближи.
— Мамичко, — каза момиченцето, — на нея ѝ боли, помогни ѝ.

Жената, смутена, се присели до тях, помогна на бабата да се изправи и я настани на пейка до изхода.
Обади се на администратора и извика спешна помощ.

Докато чакаха лекарите, момичето не пускаше ръката на бабата.
— Всичко ще е наред, — шепнеше то. — Сега никой няма да ви остави.

Когато медиците пристигнаха и взеха бабата, в магазина цареше странна тишина.
Хората, които преди минута отвръщаха поглед, сега не можеха да се срещнат очи в очи.

Никой не каза нито дума.
Защото всички се почувстваха засрамени.

И само едно малко момиче показа какво е истинско човечество.
То не подмина.
То просто видя — и подаде ръка.