Малката бяла таблетка се разтвори напълно — сякаш никога не е съществувала. Керълайн дори не подозираше, че я наблюдавам. Мислеше, че се смея някъде на десетина метра, заобиколена от приятелки и сватбена светлина. Мислеше, че е сама. Че нищо не ѝ заплашва живота.

Но аз виждах всичко. Сърцето ми биеше толкова яростно, че сякаш щеше да пробие гърдите ми. Наблюдавах как трептят добре поддържаните ѝ пръсти, как прибира ръката си от чашата, как на устните ѝ се появява онази доволна, маслена усмивка. Не се замислих. Просто направих крачка.

Когато Керълайн се върна, слушайки музиката и оправяйки роклята си от коприна, чашите вече бяха сменени. Моята стоеше пред стола ѝ. Нейната — пред моя.

Тя вдигна чашата първа.

Диамантите ѝ блестяха под светлината на полилея. Усмивката ѝ — перфектна, прецизна, привличаща погледи. Фотографът щракаше. Гостите се смееха. Оркестърът премина на мек джаз.

— „За семейството“, — каза тя, меко и почти нежно.

— „За семейството“, — повторих аз, усещайки как кръвта ми шумоли в ушите.

Нашите погледи се срещнаха. Нейният — твърде бляскав. Твърде очакващ.

И тя отпи.

Бавно. Точно. Както по сценарий.

Следях всяко движение на гърлото ѝ, блясъка на мехурчетата по устните ѝ. Всичко вътре в мен крещеше: това не може да се случи.

Но се случи.

Когато чашата ѝ докосна покривката, разбрах: поредицата от събития вече е в ход.

Празникът продължаваше — звън на чаши, мирис на патица, смях. Моят съпруг, Итан, се въртеше на дансинга, сияещ като влюбено момче.

Усмихнах се. Помахах му.

А вътре в мен всичко се рушеше.

Гледах Керълайн на всеки няколко минути. Усмивката ѝ беше твърде ярка. Пръстите ѝ нервно се допираха до слепоочието.

Първо помислих: чувство за вина.

После разбрах — не.

Лицето ѝ побледня. Очите ѝ мигнаха прекалено рязко. Хвана се за ръба на масата, когато гривната ѝ се откъсна.

С нея се случваше нещо странно.

Това, което тя ми бе подмятала… сега течеше по нейната кръв.

Мина мисъл през ума ми: а ако тя не е искала да ме убие? А ако е било нещо друго — унизително, срамно…

Столът скърца.

Керълайн залитна. Още веднъж. И падна — с глава върху мрамора, с такъв звук, че музиката спря.

Викове прорязаха залата.

Оркестърът млъкна. Хората се събраха около нея.

Итан падна до нея на колене.
— „Мамо!“ — с разбиващ глас.

Някой повика линейка. Някой — лекар.

Аз стоях, студена като камък. Чашата все още беше в ръката ми.

Залата опустя. Светлините угаснаха. Навън мигаха червено-сини отблясъци.

Керълайн я откараха. Итан отиде с нея. Аз останах сред останките от празника — смачкана покривка и увяхнали рози.

Организаторът тихо говореше за отлагане на медения месец. Кимнах, без да слушам.

Телефонът вибрира. Итан.

— „Как е?“ — издыхах.

— „Правят изследвания. Съзнанието ѝ е ясно, но е объркана. Казват, че кръвното е спаднало… може би алергия.“

Алергия. Сърцето ми прескочи.

— „Ще бъде добре“, — добави той. „Ще я задържат до сутринта.“

Облекчението се смеси със страха.

Защото сега ще има въпроси.

А Керълайн… ще даде отговори.

Когато влязохме в стаята, Керълайн вече седеше изправена, бледа, но ясна.

Погледът ѝ се впи в мен веднага. Студен. Пронизващ.

— „Ах, скъпа“, — каза тя твърде спокойно. „Каква ужасна нощ.“

— „Радвам се, че си добре“, — отговорих аз.

— „И аз, мила“, — каза тя. „Въпреки че е странно… почти нищо не помня.“

— „Трябва ти почивка“, — предложи Итан.

— „Разбира се, скъпи. Но може ли… минута насаме с твоята съпруга?“

Итан се поколеба, после излезе.

Въздухът стана тежък. По-остър.

Керълайн се наведе към мен.

— „Сменила си чашите.“

Аз мълчах.

Тя се усмихна леко. — „Забелязах следата от твоето червило. Не си чак толкова наивна.“

Гърлото ми се стегна.
— „Какво подхвърли?“

— „Не отрова“, — каза тя сухо. — „Леко приспивателно. Гадене, замайване. Щеше да паднеш. Шепотът на гостите, снимките — и щеше да изглеждаш нестабилна. Итан щеше да види колко неподходяща си.“

— „Искаше ли да ме унижиш?“

— „Защитавам сина си“, — каза тя спокойно. — „От теб.“

Аз се приближих.
— „Ти почти уби себе си.“

Усмивката ѝ трепна. В очите ѝ проблесна страх.

— „Аз… не исках…“

— „Мисли, че контролираш всичко.“

Тишина.

После тя прошепна с яд:
— „Ти ловиш парите му. Ти — никоя.“

Нещо вътре в мен се счупи.

— „Не ме познаваш.“

— „О, напротив. Проверих миналото ти. Сирак. Приемно семейство. Никакви корени. Никакъв статус. Синът ми заслужава по-добро.“

— „Тогава нека се ожени за теб“, — казах тихо, почти ласкаво.

Очите ѝ заблестяха.

— „Играта не е свършила.“

— „Грешиш“, — отвърнах. — „Сега никой няма да ти повярва.“

Аз излязох.

Минаха седмици.
Мълчахме за това. На всички казвахме за „алергична реакция“.

Но понякога Итан ме поглеждаше, сякаш искаше да попита… и се страхуваше.

А аз се питах:
А ако не бях сменила чашите? Щях ли да пия? Или щях да ѝ позволя да ме унищожи?