Никога не съм мислила, че ще трябва да избирам между собствените си деца. Моите дъщери, Кира и Мати, се върнаха у дома след колежа, борейки се с работа и наеми, докато моят седемгодишен син Джейкъб зависеше от моята любов и защита. Те бяха от първия ми брак, и горчивината, която баща им беше оставил, все още се усещаше – държеше ги на дистанция от мен и ги правеше безразлични към Уилям, моя покоен съпруг и баща на Джейкъб.
Когато настъпи трагедията и Уилям почина, домът ни се изпълни с тъга. Джейкъб, който се нуждаеше от утеха, се прегърна за мен, докато дъщерите ми се настаняваха посред този кошмар. Първоначално бяха учтиви, дори съчувствени, но студенината им към Джейкъб беше осезаема. Те игнорираха опитите му да се свърже с тях и го оставиха разочарован и наранен – безпомощно дете, попаднало в последиците от възрастния гняв.
Промяната настъпи, когато Джейкъб се разболя. Доверих на Кира и Мати да го гледат само няколко часа, за да открия, че те игнорират неговите викове и обаждания. Синът ми, блед и треперещ, бе оставен сам, докато те търсеха оправдания. Осъзнаването ме удари като гръм: тяхната омраза към баща му беше надделяла над всякаква отговорност или състрадание.
Гняв, скръб и майчински инстинкт се сблъскаха в мен. Изправих се пред дъщерите си и изисквах обяснение. Извиненията им звучаха празно, оправданията им – слабо. В този момент разбрах, че трябва да действам – не от злоба, а от дълг, за да защитя Джейкъб. Дадох им срок от седмица да се изнесат, не защото ги обичам по-малко, а защото вече не можех да позволя тяхното пренебрежение.
Сега домът ми е по-тих, но сигурен. Джейкъб отново се чувства защитен, вече не засенчен от гняв и безразличие. Решението да поставя неговото благополучие над това на по-големите ми дъщери беше болезнено, но необходимо. Не мога да позволя най-малкото ми дете да порасне, чувствайки се нежелано или пренебрегнато. Направих това, което всяка майка би направила: защитих детето си, дори когато това разкъсва сърцето.