Асансьорната кабина изстена — метален протест, който отекна през тясното шахтище, докато вратите се заклещиха върху забравен край найлонов повод. Вътре светът се превърна в размазано петно от мигащи луминесцентни тръби и внезапни, яростни трусове. Брайън просто бе тръгнал надолу, за да си вземе пощата, но гледката на изчезващата в процепа каишка превърна рутинната сряда в кошмар. През малкото прозорче на вратата той виждаше силуета на обезумял голдън ретривър, чиито лапи се дращеха отчаяно в пода на лобито, докато асансьорът започваше механичното си изкачване. Лаят на кучето беше остър и панически, приглушен от дебелата стомана, но вибриращ право през ботушите на Брайън.
Воден от чист инстинкт, Брайън се втурна към въжето. То беше опънато до краен предел, тананикащо като китарна струна под огромното напрежение на движещия се лифт. Той обви ръце около кордата, подпирайки краката си в ъгъла на кабината и дърпайки с всяка унция сила, която притежаваше. „Помощ! Заклещи се!“ — изкрещя той, макар да беше единствената жива душа в малката движеща се кутия. Всеки спечелен сантиметър се усещаше като победа над машината, но асансьорът не се интересуваше от неговата борба; той продължаваше да се катери, а моторът виеше, борейки се с неочакваното съпротивление.
Подът под него се размести — прилошаващо залюляване, което сигнализираше, че сензорите за безопасност на асансьора най-накрая реагират на натоварването. Брайън усети момент на безтегловност, когато кабината се разтресе и спря рязко между етажите. Светлините примигнаха за последно, преди да се включат аварийните червени лампи, потапяйки сцената в матов, пурпурен блясък. Той не пусна въжето. Усещаше тежестта на кучето от другата страна, поводът все още беше опасно стегнат. С последен, отчаян напън, Брайън заклещи рамо в рамката на вратата и дръпна въжето нагоре, надявайки се да намери достатъчно хлабина, за да откачи примката от механизма.
Внезапно напрежението изчезна. Въжето омекна в ръцете му, почти го изпращайки назад към пода. За един ужасяващ удар на сърцето той се уплаши от най-лошото — че каишката се е скъсала или нашийникът се е предал в грешния момент. Той притисна ухо към студения метал на вратата, затаявайки дъх. От някъде долу, отвъд тъмната пропаст на асансьорната шахта, той чу познато, ритмично дрънчене на медальони и силно, облекчено изпръхтяване. Кучето беше на свобода, измъкнало се от нашийника си точно когато асансьорът бе блокирал.
Минути по-късно пожарникарите разпънаха вратите, за да открият Брайън седнал на пода — потен и разтреперан, но усмихнат до уши. Той излезе в коридора и се втурна по стълбите към фоайето, където малка тълпа се бе събрала около един много объркан и много ентусиазирано махащ с опашка ретривър. Кучето се хвърли върху него в момента, в който го видя, лижейки лицето му с неистова енергия, която отразяваше хаоса от последните десет минути. Брайън го хвана за козината на врата, вдишвайки миризмата на козина и външен въздух, знаейки, че този път машината беше загубила, а сърцето беше победило.