Моят съпруг и аз карахме по пътя спокойно, заобиколени от есенната гора. Пътят беше прав и бърз, където почти никога нямаше движение. Но този ден нещо беше различно. Пред нас автомобилите стояха напълно неподвижни, образувайки дълга колона. Въздухът сякаш беше замръзнал, сякаш самото време бе спряло.

—Вероятно е станала катастрофа —каза съпругът ми, докато натискаше спирачките.
Кимнах, но скоро останах без думи, когато видях какво се случва.

От гората, директно на асфалта, започнаха да излизат мечки. Десетки. Някои големи и внушителни, други — малки мечета, тичащи до майките си. Те не ревяха, не нападат, не изглеждаха агресивни. По-скоро се движеха с тихо безпокойство, сякаш ги преследваше невидима заплаха. Крачетата им стъпваха спокойно между колите, без да се впечатляват от клаксони и викове на шофьорите. Сцената беше нереална: безкрайна колона мечки, преминаваща през пътя, сякаш напускат дома си завинаги.

—Действат странно —шепнах аз—. Изглежда бягат от нещо.

И бях права. Когато истината накрая излезе наяве, всички останахме ужасени.

Оказа се, че мечките бягат от опасност. Дни по-късно телевизионен репортаж обясни, че близо до реката, в самата гора, е построена сметищна преработвателна фабрика. Химическите отпадъци и вонята се разпространили из целия район, замърсявайки въздуха и водата. Животните, неспособни да понесат шума и миризмата, напуснали леговищата си и се отправили към пътя в търсене на чист въздух.

Те не се приближаваха до хората от любопитство. Бяха изгонени.
Оцелели са, да, но загубили дома си.

Общественото възмущение принуди фабриката да спре работа. Районът беше почистен и постепенно мечките се върнаха в гората. Този случай се превърна в болезнен урок: човекът няма право да унищожава природата за своя собствена изгода.

Когато животните излизат на пътя, това не винаги е случайност.
Понякога е вик за помощ.