Всяка събота един баща, сломен от непосилна скръб, отиваше на гроба на дъщерите си с букет бели цветя, опитвайки се да съхрани спомените им живи. Преди две години нещастна катастрофа бе изтръгнала от него бившата му съпруга и двете му момичета, оставяйки след себе си само три студени надгробни плочи и безкрайна празнота. Животът му на успешен бизнесмен, някога огласян от звънкия смях на децата му, потъна в мрак за една нощ и оттогава траурът се бе превърнал в единствената му утеха.
Докато се молеше на гробището поредната събота, едно малко момиченце се приближи към него и прошепна нещо, което смрази кръвта му: „Господине… виждам дъщерите ви всеки ден в синята къща на моята улица.“ Светът на мъжа се разтърси; това беше невъзможно твърдение, но неугасващият пламък на надеждата в сърцето му го накара да последва детето.
Воден от малкото момиче, той стигна до една овехтяла, но странно позната синя къща. Приближавайки се към вратата, мъжът не чуваше дори воя на вятъра; усещаше единствено пулса в слепоочията си. Когато почука с треперещи ръце, пред него се появи една от дъщерите му, които смяташе за изгубени преди две години. Очите ѝ обаче бяха празни – тя сякаш го виждаше, но същевременно не присъстваше духом там.
След миг от сенките излезе и другата близначка. Въпросът, който се откъсна от устните ѝ: „Татко, защо ни изостави?“, заседна като буца в гърлото му. Макар пред него да стояха живи същества от плът и кръв, гласовете им бяха монотонни и лишени от искрицата на живота. В този момент той осъзна ужасяващата истина: дъщерите му бяха там физически, но душите им изглеждаха пленени в тъмна бездна между живота и смъртта.
Далечният дом, в който се бе преместила бившата му съпруга, и онази нощ, маскирана като злополука, всъщност бяха параван за много по-мрачна тайна. Мъжът се закле да разбули зловещата истина, скрита под надгробните плочи. За да спаси децата си от този бездушен затвор и да потърси сметка за стореното, той направи първата крачка в най-трудната битка в живота си – мрачно пътешествие в търсене на истината.