Нощта бавно поглъщаше гората. На влажната земя, под усуканите корени на древен дъб, седеше старец. Дишането му бе тежко, ръцете му трепереха от студа, а отчаянието замъгляваше очите му. Собствените му деца го бяха довели дотук и го изоставили като ненужен товар. Те отдавна чакаха смъртта му. Къщата, земята, парите — всичко трябваше да стане тяхно. Но старецът упорито продължаваше да живее. Уморени от чакането, те решиха да ускорят края: оставиха го в пустошта, убедени, че дивите зверове ще довършат останалото, а властите ще го нарекат трагична случайност.

Облегнат на дървото, той трепваше при всеки шум. Вятърът стенеше в клоните, а под неговия вой се долавяше друг — тъжното вие на вълци. Гърдите му се свиха. Знаеше, че времето му изтича. „Господи… наистина ли тук е моят край?“ — прошепна той, свил треперещите си ръце в молитва.

Тогава — пукот на клон. Още един. Лекото стъпване на лапи приближаваше. Опита се да стане, но немощното му тяло отказа. Очите му, широко разтворени, прорязаха мрака — и тогава го видя: вълк излезе от сенките.

Лунната светлина блестеше върху гъстата му козина, очите му горяха като огън. Зъбите проблеснаха, устните се дръпнаха назад — звярът напредваше. „Ето така ще свърша“, помисли си старецът.

Затвори очи, готов да приеме зъбите и болката. Но вместо това… се случи немислимото. Вълкът спря. Застана пред него, наведе глава и издаде ниско, жалостно вие — сякаш му говореше. Смаян, човекът протегна трепереща ръка. Звярът не се дръпна. Стоеше неподвижно, позволявайки му да докосне топлата, гъста козина.

И внезапно споменът се върна. Много отдавна, в младостта си, той бе намерил вълче в клопка на бракониер. Без страх бе разтворил желязната хватка и го освободил. Животното бе изчезнало в гората, без дори да се обърне. Но явно никога не бе забравило.

Сега този хищник стоеше пред него не като враг, а като приятел. Клекна ниско, предлагайки силата си.

Събирайки последните си сили, старецът се хвана за шията му. Вълкът се изправи и го понесе в мрака. Клоните се чупеха под лапите му, сенките на други създания проблясваха наоколо — но никое не посмя да се приближи.

Накрая светлина проби нощта: светлините на село. Кучета залаяха, селяните излязоха и застинаха в недоумение — огромен вълк оставяше изнемощял старец пред портите им.

Хората го прибраха, завиха го и му дадоха подслон. Сълзи се стичаха по лицето му — не от страх, а от горчивото осъзнаване, че звяр от дивото бе показал повече човечност от собствените му деца.