Амелия винаги вярваше, че топлината на един дом може да се усети още от улицата. Всеки декември тя превръщаше малкото си жълто бунгало в истинска „коледна картичка“ заедно с трите си деца — с ръчно вързани гирлянди, блестящи светлини и саморъчно изработени украси. След смъртта на съпруга ѝ Мат, запазването на тази традиция се превърна в начин да поддържа дома и сърцата им живи въпреки болката от загубата.
Една сутрин тя излезе навън и онемя. Навсякъде имаше разруха: светлините бяха откъснати, украсите — съсипани, а надуваемият Дядо Коледа беше разрязан и наполовина заровен. Дървеното еленче беше счупено, гирляндите — захвърлени като боклук. Сред отломките Амелия забеляза малък сребърен ключодържател във формата на сърце. Разпозна го веднага — беше на сестра ѝ Джилиан. Разрушението не беше случайно.
Когато Амелия се изправи срещу Джилиан, истината излезе наяве. Джилиан се чувстваше невидима — винаги в сянката на топлината и хаотичната жизненост на сестра си. Тя вярвала, че ако унищожи украсите, хората най-сетне ще забележат нейната болка и ще усетят любовта, за която копнеела. Разговорът беше болезнен, откровен и нежен — двете сестри признаха стари рани и детски сравнения, които никога не бяха напълно излекувани.
Вместо да позволи гневът да надделее, Амелия избра съпричастност. Същата вечер, с помощта на децата си, тя тихо украси верандата на Джилиан със светлини, гирлянди и ръчно направени орнаменти. Жестът не беше за съвършенство — той беше за топлина, любов и присъствие. По-късно, когато Джилиан видя украсата в коледната сутрин, срамът и горчивината отстъпиха място на облекчение и благодарност.
Понякога, осъзна Амелия, истинското коледно чудо не е в украсите или подаръците. То е в това да видиш нечия болка — и въпреки нея да избереш любовта. В онази сутрин, с играещи деца, пристигащи родители и омекнало сърце на Джилиан, блясъкът на празника не беше само върху къщата — той беше във всички тях.