Онзи ден, когато семейството прекрачи прага на полицейския участък, витаеше необичайно напрежение. Майката и бащата бяха развълнувани, но най-впечатляващата фигура бе малката им дъщеря на едва две години. С очи, пълни със сълзи, момиченцето сякаш носеше тежестта на целия свят на раменете си, потънала в дълбока тъга. Бащата се приближи до служителя с виновно изражение и обясни, че дъщеря му плаче от дни и няма да се успокои, докато не признае „своето престъпление на полицай“.
В шумната полицейска станция хлипането на малкото момиче внезапно спря. Един сержант, който се намираше наоколо, коленичи, за да бъде на нивото на детето, и с мек глас каза: „Слушам те, малка госпожице, можеш да ми разкажеш всичко.“ Малката погледна дълго униформата и значката на служителя и след това, между хълцания, изговори най-големия си страх: „Аз извърших много лошо нещо… ще ме пратите ли в затвора?“
Полицайът, с сериозно, но същевременно състрадателно изражение, отвърна: „Първо трябва да ми разкажеш какво се е случило.“ Момиченцето вече не можеше да се сдържа и изкрещя признанието си: „Ударих братчето си по крака, и то много силно! Сега там има синина. Брат ми ще умре и всичко е моя вина! Моля ви, не ме пращайте в затвора!“ Цялата полицейска станция за миг замръзна пред тази невинна изповед, след което лицата на служителите се озариха с топла усмивка.
Полицайът нежно прегърна малкото момиче, което беше изплакало до изнемога, и погледна в очите ѝ: „Виж, малък приятелю, никой не умира заради синина. Братчето ти скоро ще се оправи и ще бъде напълно здраво. Но повече никога не бива да удряш никого, разбираш ли?“ Момиченцето, едва повярвайки на ушите си, избърса сълзите и обеща на полицая никога да не го повтори.
След дни на глад и безсънни нощи, върху лицето на малката се появи спокойствие. Прегърнала семейството си, тя напусна участъка, оставяйки след себе си усмихнати полицаи. В този ден никой престъпник не беше арестуван, но най-голямата буря в света на едно дете беше успокоена с човешката доброта на полицай. Малкото момиче се върна у дома не с усещането за свобода, а с лекотата, която идва от облекчението на съвестта.