Първоначално мислех, че просто преувеличавам. Но котката ми започна да се държи все по-странно — особено през нощта. А после гледах записа от камерата… и не можех да повярвам на очите си.

Когато реших да си взема домашен любимец, мечтаех за гальовна, спокойна котка, която да спи до краката ми и да мърка вечер. Избрахме вече възрастно животно — възпитано, тихо, идеално за семейното спокойствие. Но още в първата нощ разбрах, че нещо не е наред.

Котката не легна. Стоеше до вратата на спалнята, неподвижна, сякаш чакаше някого. Очите ѝ отразяваха слабата светлина на нощната лампа, а тялото ѝ беше напрегнато, като на ловец.

Почувствах жал към нея и я повиках при себе си. Скочи на леглото и се свлече до възглавницата. Тогава още не знаех, че това е само началото.

След няколко дни започнах да се чувствам зле. Гърлото ме пареше, дишането ставаше трудно, сякаш някой бавно стискаше гърдите ми. Лекарят каза, че няма алергия.

А после се случи нещо, което ме уплаши сериозно.

През нощта се събудих от тежест на гърдите. Котката седеше върху мен, неподвижна, и ме гледаше право в лицето. Погледът ѝ беше твърде осмислен, почти човешки. Станах тревожен.

На следващата сутрин поставих камера — реших, че повече не искам да гадая. И това, което видях на записа, наистина ме потресе.

Всяка нощ, приблизително по едно и също време, котката тихо се приближаваше, лягаше на гърдите ми и започваше да мърка. Не се местеше, не се опитваше да се настани по-удобно — просто лежеше, сякаш изпълнява мисия.

Първо мислех, че това е просто израз на привързаност. Но скоро стана ясно: тя избираше едно и също място — точно там, където усещах силно напрежение и болка.

Събуждах се в студена пот, с усещането, че ме задушават. Понякога дори ми се струваше, че някой е в стаята.

В един момент почти повярвах, че котката вижда това, което аз не виждам.

В отчаянието си отново отидох на лекар и настоях за подробни изследвания. Диагнозата се оказа неочаквана — проблем с щитовидната жлеза.

Когато разказах на приятелите си, много от тях просто кимнаха: „Котките усещат болката.“ Някой каза, че те лягат върху болезнените места, за да облекчат страданието на стопанина, сякаш предават собственото си топло.

Тогава разбрах — котката ми вероятно не ме е плашила. Тя ме е предупреждавала.

Сега, когато отново идва през нощта, не я прогонвам. Позволявам ѝ да легне на гърдите ми и слушам мъркането ѝ, приличащо на пулс на спокойствие. Вече не се страхувам. Благодарен съм.