Слънцето вече клонише към залез, разтягайки дълги, неровни сенки по тихата улица. Седемгодишната Ема Паркър вървеше към вкъщи след училище, притискайки розовата си раница към гърдите си. ципът отново беше заседнал, а моливите се изплъзваха и търкаляха по асфалта. Шалът, малко по-дълъг от необходимото, се закачи за ръкава ѝ.

Въздухът беше необичайно тих. Не се чуваха коли, не се виждаха съседи. Само сухите листа шушукаха под краката ѝ.

И тогава я видя.

Пред къщата стоеше човек — висок, в дълго черно палто. Яката беше вдигната, лицето — частично скрито с тъмен шал. Той не се движеше. Само наблюдаваше.

Сърцето ѝ удари толкова силно, че ѝ се стори, че целият свят чува ритъма му.
Тя си спомни думите на баща си: „Ако почувстваш опасност — не се крий. Прави шум. Пали светлина.“

Мъжът обърна глава. Очите му — студени, тъмни — се срещнаха с нейните.
Той направи крачка. После още една. Улицата беше пуста.

Ема задържа дъха си. Стъпките му се приближаваха — по-бързи, по-уверени.

И тогава в нея нещо щракна.

Тя се хвърли към входната врата и я затвори зад себе си. Дланта ѝ трепереше, но тя натискаше всички ключове за светлина с пълна сила. Светлината мигна и изгря, заливайки стълбището с ослепителен блясък.

След това Ема се затича към най-близката врата и започна да бие по нея с юмруци.

— Помощ! Моля! Някой! — викът ѝ трепереше, но прорязваше тишината като острие.

От отвътре се чу звук на стъпки. Заключването щракна.

На прага се появи здрав мъж в домашно облекло. До него — съпругата му, изненадана, но настървена.

— Какво става? — попита остро, гледайки към стълбите, където тъмната фигура стоеше долу.

Човекът в черно замръзна. За миг погледите им се срещнаха, след което той внезапно се обърна и изчезна зад ъгъла. Само глухите стъпки ехом се разнесоха във двора.

Ема стоеше, тежко дишайки. Светлината биеше в очите ѝ, дланите ѝ изгаряха от ударите по вратата. Притискаше раницата си като щит.

Съседът ѝ помогна да влезе и я накара да седне на стол. Гласът на мъжа звучеше глухо и успокоително, но Ема чуваше само едно — думите на баща ѝ, сякаш той беше близо:

„Излъчвай светлина. Прави шум.“

Тази нощ тя разбра — смелостта не винаги е гръмка. Понякога тя е детски глас, прорязващ тишината.

И когато тъмнината се сгъстява около теб, дори малка искра може да бъде спасение.