Четиридесет и пет години след като младежката им любов угаснала, Том, 63-годишен пастор, неочаквано срещнал отново първата си любов Маргарита в болничното отделение за онкологично болни. Маргарита се борела с рак в четвърти стадий, но жизненият ѝ дух, чувството ѝ за хумор и топлината, с която посрещала хората, били останали непокътнати. Спомняйки си едно обещание, което Том ѝ бил дал, когато била на седемнадесет години – че един ден ще се ожени за нея, – тя шеговито му предложила брак от болничното си легло. Трогнат от неразрушимата връзка помежду им, Том приел. С помощта на болничния персонал и семейството организирали скромна, но изпълнена с обич сватбена церемония – дори с евтин пръстен, купен от битпазар. Така двамата получили пет безценни дни заедно като съпруг и съпруга, преди Маргарита да си отиде от този свят.
След погребението синът на Маргарита, Уейд, подал на Том запечатан плик, в който се криела неочаквана истина: в продължение на три десетилетия Маргарита била изградила една от най-успешните пекарни в окръга. Тя умишлено запазила това в тайна през последните си дни, за да бъде сигурна, че Том се жени за нея от любов, а не заради успеха ѝ. Освен това му завещала целия бизнес и оставила закачливи инструкции: да посети пекарната и да попита за „препечения хляб“.
Когато Том пристигнал, бил изумен да открие, че в менюто на пекарната имало изключително популярен сладък тост с канела, наречен „Ужасният тост на Томи“. Това било мило намигване към ужасните му готварски умения като тийнейджър. Зад щанда дори имало снимка на двамата в младежките им години, поставена в рамка.
Съкрушен от количеството документи и сложните финансови въпроси, Том първоначално обмислил да продаде пекарната, тъй като нямал никаква представа как се управлява бизнес, за който не знаел почти нищо. Но скритото послание на гърба на писмото на Маргарита го насърчило да не позволява на страха да взема решения вместо него.
Докато прекарвал повече време със служителите и се запознавал с работата на пекарната, Том открил, че Маргарита от години тайно дарявала непродадения хляб на местен обществен център. Вдъхновен от нейната щедрост и от собственото си желание да помага на хората, той осъзнал, че ресурсите на пекарната могат да помогнат за осъществяването на една отдавнашна мечта на църквата му – самотните членове на общността редовно да получават топла храна.
Заедно с Уейд, който поел финансовото планиране, и Дениса, управителката на пекарната, която отговаряла за работата в кухнята, Том създал програма за общностни хранения, наречена „Трапезата на Маргарита“.
Екипът стартирал инициативата на датата, на която Маргарита щяла да навърши 64 години. На събитието били посрещнати десетки самотни възрастни хора, които имали нужда не само от храна, но и от човешка близост и приятелство.
По време на събитието Дениса подала на Том последна малка дървена кутийка, която била запазена специално за него. Вътре имало още едно последно писмо от Маргарита. В него тя изразявала благодарността си за неочаквания втори шанс в любовта, молела го да не скърби за изгубените години и нежно го насърчавала да продължи да споделя любовта си с другите.
Месеци по-късно „Трапезата на Маргарита“ продължавала да се развива успешно, като два пъти седмично осигурявала топли ястия за хора в нужда. Междувременно Дениса и Уейд се грижели пекарната да работи безпроблемно.
Том останал пастор на града и редовно се отбивал в пекарната, за да изпие чаша кафе и да хапне парче от сладкия тост с канела, който вече носел неговото име.
Макар че двамата били изгубили четиридесет и пет години и никога не получили възможността да изживеят дълъг съвместен живот, последният подарък на Маргарита дал на Том нов смисъл в живота, сближил го още повече със сина ѝ и му предоставил възможност да продължи да се грижи за своята общност – като дарява не само храна, но и топлина, надежда и човешка обич.