Сутринта преминаваше обичайно. Градът следваше своя ритъм: коли минаваха, клаксони, постоянен шум. Слънцето едва започваше да се показва, прокрадвайки се през стъклото на предното стъкло и заливайки интериора на колата с мека, златиста светлина. Той чакаше зелената светлина на светофара, облегнат на волана, погледът му разсеяно се луташе около него. Един обикновен ден. Нищо не подсказваше, че ще остане в паметта. Но нещо привлече вниманието му. На ръба на пешеходната пътека, върху асфалта, сякаш имаше тънко и тъмно въже, влажно, може би. Мигаше леко, сякаш вятърът го движеше. Той не му обърна особено внимание — все пак по улиците винаги има странни предмети.
След секунда „въжетo“ започна да се движи. Бавно, с живо и странно движение. Сърцето му прескочи: това беше змия. Дълга, тъмнозелена, с леко триъгълна и сплескана глава. Пълзеше направо към лентата с коли. Кожата му се настръхна, макар стъклото и метала да го предпазваха от опасност. Мига, опитвайки се да се убеди, че греши: „Не може да е… ние не сме в Тексас, нито в джунгла…“ Но змията беше истинска. Жива. И сигурна във всеки свой ход.
В този момент на кръстовището имаше хора: жена с детска количка, възрастен с торба, дете с раница. Никой все още не беше забелязал опасността. Всички чакаха зелената светлина, както винаги. Секундите се влачеха вечно. Най-сетне светофарът светна зелено и пешеходците тръгнаха. Жената направи крачка напред с детето си. Той не мисли. Дори нямаше време да помисли. Скочи от колата толкова бързо, че почти си прищипа пръстите вратата. —Стоп! — извика силно, карайки шофьорите наоколо да обърнат глава. Жената се стресна и количката спря.
Той посочи към земята. Змията вече беше почти до крака на жената. Възрастният побледня. Детето замръзна като статуя. За миг кръстовището потъна в смразяваща тишина. Някой прошепна: —Боже мой… Змията вдигна глава бавно. И този поглед никога няма да забрави. Плоски, черни, древни очи, сякаш виждаха всичко през всичко. Ситуацията беше опасна. Рязко движение и щеше да атакува. Подходът не беше безопасен. Бягството вече закъсня. Тогава направи единственото, което можеше. Взе колана за безопасност от седалката — здрав, от кожа — и, протягащ ръка, внимателно опита да избута змията към тротоара, без да я докосне. Движенията му бяха бавни, сякаш се движеше под вода. Змията се извиваше, шипеше, но постепенно се оттегли към тревата.
Пешеходците останаха неподвижни, сякаш се страхуваха да не нарушат крехкото равновесие. И накрая змията се скри сред храстите до знак. Изчезна толкова внезапно, колкото се появи. Тогава хората въздъхнаха с облекчение. Жената прегърна детето си. Възрастният избърса челото си, макар да беше хладно. Детето прошепна: —Какво беше това? Той просто седна обратно зад волана. И едва когато затвори вратата, ръцете му започнаха да треперят. Тялото му внезапно осъзна какво току-що се беше случило. Понякога опасността е по-близо, отколкото си мислим. И понякога всичко се решава за три секунди и една единствена крачка.