Дона, на 73 години, чувстваше живота си празен след смъртта на съпруга си Джозеф, след почти 50 години брак. Двата й сина и техните семейства постепенно се отдалечиха, оставяйки Дона сама в нейния ветерански дом в Илинойс, заобиколена само от тълпа улични животни. Синът й, Кевин, дори я обвини, че е станала „лудата жена с котки“. В средата на тази изолираща скръб, Дона чу в църквата разговор за новородено момиченце с синдром на Даун в местен приют, което никой не искал, защото било „твърде много работа“. Тронута от празнотата на собствения си живот и уязвимостта на детето, Дона веднага отиде в приюта, погледна големите, любопитни очи на бебето и каза: „Ще го взема.“
Довеждането на бебето, което тя кръсти Клара, у дома изпълни тихия дом със светлина, но не всички бяха щастливи. Съседите клюкарстваха, а Кевин се появи ядосан дни по-късно, крещейки, че Дона е „лудa“ и ще унижи семейството, като осиновява дете с увреждане на тази възраст. Дона остана спокойна и обясни: „Тогава ще я обичам с всяко свое дихание, докато този ден настъпи“, и затвори вратата пред неподдържащия си син, като избра Клара над отчужденото си семейство.
Само седмица след пристигането на Клара ситуацията пое сюрреалистичен обрат, когато единадесет черни Ролс-Ройса спряха пред дома на Дона и група официално облечени мъже й подадоха правни документи.
Мъжете разкриха, че Клара не е просто изоставено бебе; тя е единствената наследница на огромно богатство, оставено от биологичните й родители, които загинали при трагичен пожар в дома си. Наследството включвало 22-стаен палат, луксозни автомобили и обширни инвестиции. Като законен настойник на Клара, Дона била уведомена, че може да я отгледа с пълно удобство и сигурност с помощта на целодневен персонал. Но докато гледаше спящото бебе в ръцете си, Дона разбра, че богатството не е същото като любовта. Тя отказа златната клетка и каза на адвокатите: „Продайте палатa. Продайте колите. Всичко.“
С всяка стотинка от ликвидираното богатство Дона изгражда две неща: Фондацията „Клара“, посветена на предоставяне на терапия, образование и стипендии за деца с синдром на Даун, и приют за улични и ранени животни, които никой не иска. Въпреки че външните хора я наричаха „неотговорна“ и „разхитителка“, Дона никога не се е чувствала по-жива. Клара израства обградена с топлина, смях и приемане и противостои на ниските очаквания, които са били поставени пред нея. На 10 години Клара ясно изразява увереността си на сцена и приписва това на безусловната вяра на баба си: „Моята баба казва, че мога всичко. И аз й вярвам.“
Години по-късно Клара се превръща в грациозна, уверена млада жена, която работи в приюта, където среща Евън и се влюбва в него – добър и внимателен млад човек, който също има синдром на Даун. Те се женят в градината зад приюта, заобиколени от любяща и приемаща тълпа – триумф, който биологичното й семейство, решило да се отдалечи, пропуска. Дона, вече стара и доволна, намира мира си не в богатството, а в смисления живот, който Клара й даде. Тя е обкръжена от любовта на Клара, Евън и безбройните семейства, на които фондацията „Клара“ е помогнала – доказателство, че изборът на любов пред страха може да спаси не само себе си, но и хиляди други.