Студеният вятър от изток гонеше из сметището парчета пластмаса и смачкани вестници, като отломки от нечии изчезнали животи. Над планините от боклук висеше задушлива мъгла — смес от дим, прах и забрава. Там, на края на града, където асфалтът преминаваше в глина, живееше Елис Морено. Някога тя беше доктор Елис Морено — блестящ хирург, носител на награди, жена с изключителна кариера и апартамент с изглед към реката. Сега нейният дом бе бетонна тръба под стар мост, застлана с вестници и парцали. Скалпелът бе заменен от ръждясал нож, а белият халат — от износено яке. Тя не се оплакваше. Просто живееше, ден след ден, сякаш изкупуваше грях, който не помнеше.

Онази нощ валеше ситен дъжд. Елис се връщаше с „улов“ — две консерви и чадър с изкривени спици. Слабата светлина на самоделния ѝ фенер улови движение между купчините отпадъци. Първо си помисли, че е котка. Но после чу стон. Под боклука лежеше млада жена, облечена в разкъсано палто, мокра до кости. Лицето ѝ бе бледо като вар, устните — посинели. Елис падна на колене до нея. Инстинктите оживяха — за миг тя отново се превърна в лекар. Пулсът бе слаб, кожата ледена, дишането накъсано. Всичко бе ясно: вътрешно кръвотечение. Смъртта беше въпрос на час.

— Господи… — прошепна тя и стисна треперещите си длани. Да избяга? Да се обади? Но на кого? Никой нямаше да повярва на бездомна жена с мръсно лице и угаснали очи. И тя просто започна да действа. Свали якето си и покри пострадалата. Провери корема ѝ — твърд и напрегнат. — Разкъсана слезка… — промълви. — Или черен дроб. На километър оттам имаше стар гараж — нейното убежище в бурни нощи. Вдигна жената, лека като дете, и, спъвайки се в калта, я повлече натам.

Гаражът бе пуст. Елис включи фенера, постла парцалите и извади от тайника метална кутия. В нея се криеше всичко, което ѝ бе останало от предишния живот — скалпел, щипки, игли, стар флакон спирт. Ръцете ѝ не трепереха. Само сърцето биеше така силно, сякаш искаше да изскочи от гърдите ѝ. Разрезът беше точен, уверен. Кръвта потече — гъста, тъмна. Елис шиеше, превързваше, дишаше в ритъм с жената, сякаш спасяваше част от самата себе си. След два часа всичко свърши. Пациентката дишаше. Живееше.

На разсъмване отвори очи. — Къде съм? — прошепна. — В гаража — отвърна Елис, сядайки до стената. — Вие… лекар ли сте? — Някога бях. Жената се казваше Луиза Хофман — дъщеря на влиятелен бизнесмен. Попаднала бе в катастрофа, колата ѝ излетяла от пътя, а тя по чудо стигнала до сметището. На следващия ден дойде охрана да я вземе. Луиза плачеше и молеше Елис да тръгне с нея, но тя поклати глава: — Мястото ми е тук. Луиза остави плик и бележка: „Вие спасихте живота ми. Ако някога решите да се върнете — намерете ме.“ Елис изгори писмото, скри парите и продължи нататък.