Пътят на Джулия към майчинството почти се превърна в окончателно сбогуване. Това, което започна като осемнадесетчасово раждане, се превърна в хаотична медицинска криза, белязана от падащи жизнени показатели и писъците на алармите на мониторите. През цялата тази изпитание съпругът ѝ, Райън, остана тих пазител, с бели от напрежение кокалчета, докато стискаше ръката ѝ – измъчван от страха, че може да присъства на последните ѝ мигове.
Джулия оцелe, за да държи новородената си Лили в ръцете си, но докато телесните ѝ рани започнаха да се възстановяват, в Райън се образува психологическа цепнатина. Той се превърна в призрак в собствения си дом – изпълняваше задълженията си, но емоционално бе празен; погледът му избягваше лицето на дъщеря му, докато все по-редовно изчезваше през нощта, сякаш криеше тайна или афера.
Наранена от нарастващото му отчуждение и изплашена от скрито предателство, Джулия го последва с колата си до полуразрушен общински център на края на града. Тя очакваше да разкрие измама; вместо това откри убежище за счупени души. През прозореца на „Център за възстановяване Hope“ тя видя Райън, потънал в кръг от сгъваеми столове, плачещ и изповядващ парализиращия си страх. Той не избягваше Лили, защото не я обичаше; избягваше я, защото тя бе живо напомняне за момента, в който почти бе станал свидетел на смъртта на жена си. За Райън всеки поглед към дъщеря му бе като връщане към безсилието и ужаса на родилната зала – феномен, известен като вторично родилно травматично преживяване.
Тихата борба на Райън често остава незабелязана в родилната зала, където фокусът върху майката често оставя травмата на партньора в сянка. Клинични изследвания показват, че около 3–5% от партньорите, преживели травматично раждане, развиват посттравматично стресово разстройство (ПТСР), а до 13% изпитват значителен симптоматичен стрес. При мъжете това травматично преживяване често се засилва от обществения натиск да бъдат „стълбът на семейството“, което води до потискане на емоциите им и прояви на избягване или изолация. Тайните срещи на Райън бяха неговият начин да се лекува в уединение, поддържан от заблудата, че „разкъсаността“ му е тежест за жена му, която вече бе преживяла достатъчно физически.
Преломът настъпи, когато Джулия спря да бъде просто свидетел на страданието му и се включи активно в процеса на неговото възстановяване. Осъзнавайки, че травмата от раждането е колективна рана, тя сама се присъедини към група за партньори и научи, че кошмарите и емоционалната апатия са класически реакции на животозастрашаващо събитие. Тя разбра, че Райън чрез прикриването на борбата си е изолирал и двамата несъзнателно. Със състрадание вместо обвинения, тя го изправи лице в лице – не за да иска обяснение за отсъствията му, а за да му предложи партньорство в изцелението. Тя подчерта, че „екипността“ означава споделяне на тежестта на психическите белези, както и радостта от детето им.
Днес тишината в дома им вече не е изпълнена с неказан страх. Благодарение на семейна терапия и постоянна подкрепа, Райън започна да преодолява разлома между любовта си към Джулия и връзката си с Лили. Той вече не гледа над бебето; той я поглежда в очите и си връща моментите, които травмата някога бе откраднала. Историята им е важно напомняне, че „перфектното“ раждане не е винаги това, което върви по план, а това, при което двамата родители намират подкрепата, от която се нуждаят, за да бъдат истински присъстващи. Сенките на родилната зала най-накрая отстъпиха място на ярката, хаотична реалност на семейство, което лекува заедно.