Зоопаркът миришеше на влажни листа и стари стени. Андрей Петров вървеше бързо, държейки за ръка своя четиригодишен син. На момчето беше червен пуловер, твърде голям, очите му бяха спуснати към земята. Шест месеца след катастрофата. Шест месеца на тишина.

Андрей показваше животните, говореше, шегуваше се, но думите му падаха в празнотата. Саша мълчеше.
В отражението на витрината Андрей виждаше не само себе си — там все още беше тя. Съпругата му. Тя би знаела как да извади сина им от тази тъмнина.

– Хайде, – тихо каза той. – Нека видим маймуните.

При стъкления вольер Саша спря. Зад дебелото стъкло, в лентата на бледа светлина, седеше женска орангутанка — голяма, с гъста рижава козина и тъмни, почти човешки очи.

Момчето пусна ръката на баща си и се приближи.

– Саша, не се отдалечавай, – каза Андрей.

Но момчето не го чу.

Орангутанката повдигна глава. Погледите им се срещнаха — и сякаш времето спря. Саша положи длан върху стъклото. Животното мигна и бавно повдигна ръката си, поставяйки я точно срещу неговата.

– Боже… – въздъхна Андрей.

Отзад се чу тих глас на служителката:
– Всичко наред ли е?

– Той не е говорил от деня на погребението, – отвърна Андрей.

– Може би тогава тя разбира повече, отколкото изглежда, – каза жената.

Саша прокара пръст по запотеното стъкло и нарисува кръг. Майя — така се казваше орангутанката — направи същото от своя страна. Андрей усети как сърцето му трепна под кожата.

– Вие ги учите на това?

– Не, – отвърна служителката. – За първи път го прави.

Минутите се влачеха. Тълпата се разпръсна. И изведнъж момчето тихо запя. Гласът му трепереше като стар камбанен звън — първият звук за шест месеца. Майя се приближи още по-близо и положи челото си на стъклото. Саша повтори движението ѝ. Две лица — човешко и животинско — се отразяваха в прозрачната стена като две самотности, които се намериха.

– Нека, – прошепна служителката. – Понякога скръбта разпознава себе си.

Майя вдигна сух лист от пода и го притисна към стъклото. Саша леко се усмихна. Андрей не успя да сдържи сълзите си.

– Тате, – изведнъж каза синът му.

Гласът — тънък, но жив.
– Да, сине?
– Тя е тъжна.

Андрей коленичи.
– Като мама, нали?

Саша кимна. Майя все още седеше срещу него, без да отмества погледа си. Саша извади малка количка от джоба си и я приближи до стъклото, сякаш искаше да ѝ я подари. Майя леко отвори уста — сякаш се усмихна.

– Благодаря ти, – прошепна Андрей. Не знаеше на кого точно.

Когато обявиха затварянето на зоопарка, Саша не искаше да си тръгва.

– Тя ще е тук утре, – каза служителката. – Елате.
– Ще дойдем, – отвърна Андрей.

На следващия ден зоопаркът беше обвит в мъгла. Майя седеше до стъклото от ранна сутрин — чакаше. Саша тичаше към нея и положи длан. Тя направи същото.

– Здравей, – каза момчето. – Донесох ти цвете.

Той постави жълта маргаритка на перваза на стъклото. Майя изчезна в дълбините, но след минута се върна с бяло цвете.

– Това е цветето на мама, – прошепна Саша. – Бяло. Тя ги обичаше.

Служителката поклати учудено глава.
– Те растат само при нейното гнездо. Тя никога не ги е пипала.

Саша положи челото си върху стъклото.
– Благодаря.

– Мислиш ли, че разбира? – попита Андрей.

– Животните помнят загубата. Просто без думи, – отвърна жената. – Майя загуби детето си същата седмица, в която вие загубихте жена си. Може би са се намерили в тази тишина.

– Ще я направя щастлива, – тихо каза Саша.

Оттогава всяка неделя идваха. Майя ги очакваше. Саша ѝ разказваше за всичко — за дъжда, за детската градина, за приятелите. Тя слушаше, рисувайки кръгове с пръст по стъклото. Момчето се смееше отново. Психологът говореше за чудо. Андрей знаеше: чудото се казва Майя.

След няколко месеца дойде новината — Майя ще бъде преместена в резервата в Борнео.
– Там ще ѝ е добре, – каза служителката. – Лес, свобода, небе.

– Ще ме забрави, – прошепна Саша.
– Не, – усмихна се тя. – Орангутаните не забравят.

При сбогуването Майя донесе камък и го търкулна към стъклото. Саша разбра: памет. Той сложи синята си количка до него.
– Това е за теб, – каза той.

Андрей положи ръката си върху стъклото.
– Благодаря, – въздъхна. – За това, че ми върна сина.

Майя разтворила дланта си върху техните ръце.
– Сбогом, мама Майя, – прошепна Саша.

Животното докосна стъклото с устни — там, където лежеше неговата длан.

Дъждът се усили.
– Тя е свободна, – каза Андрей.
– Тя е щастлива, – отвърна Саша.

У дома Андрей постави бялото цвете и камъка до снимката на съпругата си. След няколко месеца пристигна писмо: Майя е здрава, живее в гората, обича децата и често седи до оградата с синия камък в ръка — сякаш чака някого.

– Тя ме помни, – каза Саша.
– Винаги ще го прави, – отвърна Андрей.

През нощта момчето поиска приказка за джунглата и за семейство, което никога не забравя едно друго. Андрей я разказа.
И винаги завършваше по един и същи начин:

«Когато слънцето се издигаше над дърветата, орангутанката се усмихваше на небето — защото знаеше: някъде далеч малкото момче, което тя изцели, ѝ се усмихва в отговор».