Грохотът беше толкова силен, че прозорците потрепериха. Хората изтичаха от входовете, втренчени към пътя, откъдето се издигаше сив дим и се вдигаше облак прах.

След няколко минути стана ясно: част от пътя просто изчезна. Асфалтът, по който всяка сутрин се движеха автобуси, коли и минувачи, се срути, образувайки огромна дупка.

На мястото веднага пристигнаха пожарни, полиция, техника. Тежки кранове се наредиха по ръба на кратера, спасителите поставяха ограждения, журналисти щракаха с камерите си.
Тълпата стоеше вцепенена — в дълбините се откриваше черна пропаст с няколко етажа дълбочина, миришеща на пръст и нещо… странно.

Когато първите инженери се спуснаха надолу по въжета за безопасност, въздухът бе напрегнато тих.
Фаровете изваждаха от мрака парчета бетон, оплетени проводи, изкривени тръби.
И тогава един от мъжете внезапно извика:

— Хей, осветете тук!

Лъч светлина попадна върху нещо метално, масивно. Огромен ръждясал резервоар, враснал в земята, сякаш част от някаква стара подземна конструкция.
Първо помислиха — водохранилище, останки от съветска канализация. Но щом се приближиха, въздухът стана остър и неприятен, сякаш някой бе разпръснал киселина.

— Назад! Бързо! — извика един от инженерите, закривайки лицето си с ръкав.

Отдолу, под слоя пръст, се показа избелял знак — три лъча върху жълт фон. Радиоактивна опасност. Под него — надпис на английски:
“Danger. Do not open.”

Никой не мърдаше. Само капки падаха от арматурата и туптяха в мрака.

Бяха извикани еколози, спасители, военни. След няколко часа се разбра: под пътя десетилетия наред е лежал изоставен резервоар с химически отпадъци. Погребан още през 70-те — без документи, без предупреждения. Просто заравян и забравен.

Сега металът беше проръждясал, корозията изяждаше стените. Подземните води свършиха своето — земята под пътя рухна.

Когато стана ясно, че част от резервоара е повредена, целият район бе отцепен. Хората бяха инструктирани да не излизат от домовете си, водата беше спряна.
Над града се спусна тревога — въздухът беше наситен с химичен мирис, който драскаше гърлото.

Един старец, живеещ наблизо, тихо каза:

— Работих тук преди четиридесет години. Казваха, че под пътя нещо е заровено… но никой не вярваше.

Сега вярваха всички.

А специалистите, стоящи на ръба на кратера, гледаха мълчаливо надолу.
Защото разбираха: ако срутването бе станало през деня, когато по пътя се движи поток от коли, градът вече нямаше да обсъжда катастрофата — той щеше да живее в нейния епицентър.